Hawaii Online

Welcome to Hawaii
 
ИндексИндекс  PortalPortal  КалендарКалендар  ГалерияГалерия  Въпроси/ОтговориВъпроси/Отговори  ТърсенеТърсене  ПотребителиПотребители  Потребителски групиПотребителски групи  Регистрирайте сеРегистрирайте се  Вход  
Latest topics
» Станете наши приятели
Пет Дек 18, 2015 11:20 am by Девиън Хелман

» Рекламки
Пет Май 27, 2011 2:59 pm by Ronnie

» Герои на русалките
Нед Яну 02, 2011 5:39 am by Даймънд Евънс

» Плажна зона
Чет Дек 23, 2010 12:13 am by Кристина Милър

» Къщата на Невър
Нед Дек 19, 2010 4:50 am by Silver

» Къщата на Владимир Хеулей
Нед Окт 31, 2010 11:02 pm by Владимир Хеулей:

» Другарче за РП
Съб Окт 30, 2010 12:03 am by Владимир Хеулей:

» Като какво животно определяте предишния
Вто Окт 26, 2010 8:45 am by Даймънд Евънс

» Аватара или подписа
Вто Окт 26, 2010 8:44 am by Даймънд Евънс

Top posters
Даймънд Евънс
 
Кристина Милър
 
Елизабет Редбърд
 
Николас Джоунс
 
Мелиса Скот
 
Александра Фокс
 
Старк Никсън
 
Дафни Фокс
 
Юна-Кейтлин
 
Joanne Baldwin
 
Кой е онлайн?
Онлайн е 1 потребител: 0 Регистрирани, 0 Скрити и 1 Гост

Нула

Най-много потребители онлайн: 18, на Съб Окт 19, 2013 9:38 am

Share | 
 

 Тайните на Планината

Go down 
АвторСъобщение
Елизабет Редбърд
РуСаЛкА
avatar

Брой мнения : 168
Points : 179
Join date : 03.07.2010
Age : 21
Местожителство : г0лям0т0 сел0 ..

ПисанеЗаглавие: Тайните на Планината   Пон Юли 05, 2010 6:22 am

Това е един мой разказ, който писах за един конкурс. Задачата беше къс разказ с герои от българската митология. И ето какво сътворих...


Тайните на Планината




Вървях бавно
по тесния неасфалтиран път. Недалеч се виждаха червените покриви на къщите в някакво село. Не очаквах да зърна някого толкова високо в планината, но все пак се радвах, че ще видя хора след четири дни самотно вървене по пътя.

Лъчите на слънцето се прокрадваха покрай високите върхове на Пирин-денят започваше отново. Тревите покрай пътя бяха покрити със сутрешна октомврийска слана. Забързах крачка, за да успея да стигна в селото преди 7 часа–исках да закуся, да си налея вода.


***


Една стара жена на около седемдесет ме изпрати до края на селото. Даде ми напътствия за пътеките нагоре в планината и ми показа извора, от който си налях вода. Каза ми какво да очаквам:
-Пази се от дивите животни и от тайните на планината.

Така и не разбрах думите на жената, или поне последната част.


Закрачих нагоре по пътя, който от тесен и неасфалтиран, беше станал на прилична камениста пътечка. Слънцето вече се бе показало над върховете–приближаваше 8 часа на петия ден от самотното ми пътуване нагоре в търсене на Питър, брат ми. Всъщност не брат ми, а най-добрия ми приятел, втори по ранг в глутницата. Спомних си хубавите нощи, които прекарвахме веднъж месечено във вълча форма и останалите дни, които прекарвахме заедно в човешката си кожа. Когато бяхме малки, бяхме само ние с Питър, намерихме се в гората по време на септемврийското пълнолуние през 2001, бяхме на по 10 години. Аз бях започнал да се трансформирам преди година, а той–едва преди три месеца. Оттогава знаех, че има и други и с него започнахме да ги търсим. На следващите три пълнолуния срещнахме Джей, Рик, Андрю и Виктор, а след две години намерихме и Грей. Така се събрахме–седемте вълка. На пълнолунията всеки бягаше от къщи или казваше, че отива на гости с преспиване на някой от останалите, събирахме се в гората. Питър ръководеше всичко с бягството, аз му бях поверил тази задача, а сега самият той сякаш бе избягал.

Отърсих главата си от спомените. Неусетно, потънал в мисли, бях стигнал доста далеч–обърнах се, но покривите на селото едва се виждаха. Погледнах отново пред себе си–виждах един огромен камък, точно край пътя. С бързи крачки се придвижих до него и
седнах отгоре му. Наместих се по-добре и свалих раницата от гърба си. Пуснах я долу до камъка и се взрях в дърветата насреща. Жадувах за тези гори всеки ден, в който бях човек. А когато бях вълк, им се наслаждавах, тичайки с момчетата, но ... само за една вечер. Потънах в мислите си, взирайки се в гората. Исках да погледна към небето и вместо слънце да видя пълната луна.

Но видях нещо друго. Нея.

Не знаех коя бе тя, но се заплених от красотата й–дългата руса коса, бледото лице. Седеше в тревата и вчесваше косата си, а бялата й риза се вееше на лекия горски ветрец. Слязох от камъка и като омаян тръгнах към нея. Тя се изправи и развя косата си, после се затича весело. Дърветата я скриха от погледа ми, но някакъв инстинкт ме водеше все по-навътре в гората.

Имах чувството, че ще се изгубя, но то бързо отмина. Инстнктът, който ме водеше навътре в горите, сега ме заведе до една ярко осветена полянка, а в средата отново стоеше тя.

Сега имах възможността да я огледам по-добре. Ризата, която носеше, всъщност беше дълга бяла рокля, която се веееше. Косата й бе дълга до глезените й и бе прелестно руса. Краката й бяха боси и тя ги бе заровила в двусантиметровата трева на поляната, която пък още бе покрита със слана.

Приближих се към нея, като пристъпвах съвсем леко. Тя ме гледаше и аз я гледах. Отидох толкова близо да нея, че можех да я пипна.
-Здравей.–прошепнах.
-Добре дошъл, скитнико.-мелодичния й глас изпълни главата ми.
-Коя си ти?–запитах.
-Елена.-тя ми се усмихна съвсем недоловимо, но с вълчия си поглед аз забелязах усмивката.
-А как е твоето име?
-Роб.
-Тукашен ли си?
Поклатих глава.
-А откъде идваш?
-От Лондон.
Тя ме погледна с недоумение–не знаеше нищо за света, освен за нейната планина.
-Щом не сиот тук, тогава накъде си се запътил, Роб?-Елена произнесе името ми с тон,
по-различен от този, с който ми говореше досега.
-Търся брат си.–казах. После се поправих в ума си–“най-добрия си приятел”.-Тръгна преди седмица и половина на поход и трябваше да се върне преди шест дни, но го няма.
-Искаш ли да ти покажа гората, момче? Може би там ще намериш брат си.

Тя замахна с коса и се обърна, като навлезе отново в гората. Последвах я с бързи крачки. Сякаш косата и роклята й разпръскваха магия, която ме караше да вървя след нея.


***


Здрачаваше
се. Аз и Елена още се наслаждавахме на последните слънчеви лъчи, които се промушваха с мъка между гъстите клони на дърветата. Бях щастлив. Бях забравил всичко–за мен света се състоеше само от гората и Елена.

Тя ме поведе отново към поляната. Беше ми казала, че ще мога да пренощувам в нейната къщичка. В нейния дом. Излязохме на поляната. Тя пристъпи към средата й, но
всъщност забелязах, че отива към храстите. Седна на тревата малко преди храстите съвсем да я скрият. С жест с ръка тя ме повика да седна до нея. Така и направих. Отпуснах главата си и се загледах в звездите.
-Толкова са красиви! Мога да говоря само с тях, те са единствените ми приятели.
Сълза се стече по бузата й и безшумно падна в тревата. Това ме разчувства дотолкова, че неусетно започнах да разсъждавам на глас:
-Ще е ужасно ако нещо се е случило на Питър. Той е наистина отговорен и е най-добрия ми приятел. Обичам този...
Щях да кажа “вълк”, но замълчах.
-Какво щеше да кажеш?
Елена надигна главата си от тревата и се вгледа в мен. После докосна ръката ми и така
ме накара да говоря.
-Вълк... Щях да кажа вълк.


***

Разказах й всичко, а тя не избяга от мен, не се уплаши. Имах едно желание тази вечер –
прото да я целуна, да й покажа, че съм й приятел, че не са само звездите. След целия ден, през който тя ме омагьосваше с красотата си, копнежа, който изпитвах беше безумен.
-Ела. Ще ти покажа къде можеш да легнеш.
Елена дръпна ръката ми, но аз не я пуснах да върви. Придърпах я към себе си. В главата ми изникна образа на Джорджия, която ме чакаше в Лондон, с която бях от три години, която знаеше за глутницата. Но сега не ми пукаше.

Устните ми се впиха в нейните. И тогава, в този прекрасен за мен момент, усетих болката, тази жестока болка. Тя бе забила дървен кол в гърба ми. Започнах да се свличам надолу, а тя задържа тялото ми и прошепна в ухото ми:
-Самодивата може да е вярна само на един.
После мепусна и аз паднах на земята. Сега разбрах думите на старата жена в селото, разбрах какви бяха тайните на планината. Сега повярвах във всичките легенди, които
изчетох докато учех езика, повярвах чак когато се докоснах до тях, както стана с вълците.

От храстите излезе той. Можех да го позная дори сега, когато умирах. Тя го повлече към
гората, а аз си припомнях легендите.С последнитеси сили си поех дъх и извиках:
-Питър!
А той така и не се обърна.

_________________
Светът е поне малко променен, ако не е успял да промени теб.

"L: Change the World"


Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://st-vladimirs-academy.forum-nation.com/index.htm
 
Тайните на Планината
Върнете се в началото 
Страница 1 от 1

Permissions in this forum:Не Можете да отговаряте на темите
Hawaii Online :: Забавления :: Лично творчество-
Идете на: